В книгата си Митът за разглезеното дете“, изтъкнатия американски учен,

Родителите обичат собствените си деца, но често не търпят ничии други

В книгата си „ Митът за капризното дете “, изтъкнатия американски академик, социолог, преподавател и специалист по поведенческа логика на психиката Алфи Кон слага въпросите за свръхгрижите и свръхтолератността на родителството през днешния ден. Според създателя рационалната опция на свръхгрижовното образование не е полагането на по-малко грижи, а на по-добри. Алтернативата на свръхтолерантността не е да упражняваме повече надзор, а да бъдем по-адекватно дружелюбни.

Са ли родителите свръхтолерантни?

Заливани сме от недоволства по какъв начин днешните деца били капризни, тъй като родителите не съумявали да слагат граници. Средно образован човек би изтъкнал, че тук се вършат три изказвания: родителите не слагат граници, децата се държат по подобен метод, че бихме могли да ги назовем „ капризни “, и че първият проблем предизвиква втория.

Всяко от тези изказвания има потребност да бъде доказано; случки, даже от тези, които ни карат да поклащаме глави и да цъкаме с език, просто не са задоволителни. Трябва да има някаква причина да имаме вяра, че историите, които чуваме, или държанието, което се случва да следим, са представителни за всеобщото население. А това на собствен ред значи, че би трябвало да дефинираме по-прецизно защо тъкмо приказваме. „ Родителите биха разрешили на децата си да им се размине и ликвидиране “ или „ Децата са изпуснати от надзор “ не са изявления, подлежащи на инспекция – освен тъй като са неуточнени, само че и тъй като са наситени с полезностите на изричащия ги, който в действителност споделя: „ Родителите се помиряват с държание, което съгласно мен би трябвало да не разрешават “ или „ Не утвърждавам държанието на някои деца “. Ако желаеме да твърдим, че през днешния ден повече хора се държат по този начин, в сравнение с в предходните генерации, нужно е да дефинираме тъкмо тематиката си, с цел да може да съпоставим данни от разнообразни интервали.

И така, по какъв начин би трябвало да оценим недоволство от рода „ Живеем в общество, центрирано към децата, където на желанията и условията на децата от ден на ден се дава приоритет “? Първата ни реакция би могла да е да попитаме по какъв начин това изказване се съвместява със мощно тревожни обществени знаци като огромния брой американски деца, живеещи в беднотия, или с обстоятелството, че малолетните към момента са съдени и лежат в затвор като възрастни. В по-прозаичен проект можем да изтъкнем, че в границите на културата ни нашето отношение към децата е в най-хубавия случай спорно. Родителите обичат личните си деца, само че постоянно не търпят ничии други. Понякога децата ни се костват възхитително сладки, само че по-често ги одобряваме като досадни. „ Добро “ дете е такова, което седи спокойно и си мълчи. Проучвания на възрастни американци поредно откриват нещо, което една публикация от вестник назовава „ стъписващо равнище на конфронтация освен към младежите, само че и към дребните деца “. Значително болшинство от нашите сънародници твърди, че не утвърждават децата от всякаква възраст, като ги назовават груби, мързеливи, безотговорни и лишени от съществени полезности.

През 30-те години на двайсети век откривател на име Харолд Андерсън разяснява: „ Мисля, че като просвета към момента не сме се научили да харесваме децата “. Трудно би било на някой, който желае да потвърди, че от този момент нещата са се трансформирали. През 2012 година починалата Елизабет Йънг-Брюл посвети цяла книга на „ големия обсег от антидетски обществени ограничения и самостоятелно държание “, които към момента съществуват. Общество, центрирано към децата ли? Не е ясно дали днешна Америка би могла да бъде разказана като отзивчива към децата.

От друга страна, през нескончаем интервал от време има смяна в посока на децата да се гледа като на човеци, притежаващи своя лична стойност като човешки същества, които би трябвало да се третират с човещина. В индустриализирания свят децата все по-рядко са принуждавани да работят, нито пък на тях се гледа най-вече като на стопански актив, както е било относително до неотдавна – пред деветнайсети век. Също по този начин през днешния ден е по-малко евентуално те да бъдат възприемани като греховни създания, чиято воля би трябвало да бъде прекършена, в сравнение с преди няколко века. В Нова Англия от пуританските времена децата са били обществено бити с бич. Играта е била възприемана като неприемлива фриволност даже за напълно дребни деца. Бебетата са били описвани като „ мръсни, гадни и противни “ и отношението към тях е било съответстващо. Убийството на бебета е било нерядко събитие през човешката история и са били чести практиките деца да бъдат изоставяни, измъчвани и подлагани на полов тормоз. „ Преди модерните времена не съумях да намеря данни за един родител, който през днешния ден не би бил пратен в пандиза за тормоз над дете “, написа историкът Лойд де Мос.

В подобен случай отговорът на нашия въпрос зависи от интервала от време, който преглеждаме, и дефиницията, която използваме. Да, има „ по-ярък израз на любов към децата и по-голям интерес към развиването им през последните няколко века в индустриалните западни общества “. Ала това не значи, че културата ни е центрирана към децата в съответния и отрицателен смисъл, в който постоянно се използва тази фраза, чийто подтекст е, че потребностите и желанията на възрастните идват на второ място след тези на децата.

Ами в случай че въпросът, който стои, е дали днешните родители са „ по-свръхтолерантни “? Отново би трябвало да подходим деликатно. Отнася ли се тази дума към по-хуманно отнасяне на децата, даването им на думата, с цел да обяснят какво им се случва, позволяването те да бъдат освен виждани, само че и чувани, признаването на техните желания вместо прекършването им съгласно нашата воля? Означава ли, че демонстрираме подготвеност да се съобразим с дребните деца по кое време са гладни и изтощени, вместо да ги насилваме да ядат и спят, когато е комфортно за нас? Че разрешаваме на децата от време на време да палуват и да се забавляват, че ги утешаваме, когато плачат?

Всъщност това са измененията в отношението, към които е била отнасяна думата „ толерантни “, когато е почнала да се използва първоначално. И в тези дни общата наклонност фактически е била в тази посока. Един създател приказва за „ идеология на толерантното развъждане на децата “, характеризираща препоръките към родителите през 30-те години на двайсети век – десетилетие, основало книга с изразителното заглавие „ Бебетата са човешки същества “. Друг създател сочи, че описваното преди време като „ новата приемливост през днешния ден се възприема като здрав разсъдък “. Хората са почнали да приказват за потребностите на децата и да осъзнават, че те прогресират през такива стадии на развиване, че може да не са подготвени да поемат дадена отговорност или да овладеят умеене единствено тъй като ние го пожелаваме от тях. Този напредък обаче не е протичал простичко и линейно. Строгостта, отстъпила пред толерантността, сама по себе си е била поврат в метода към детеотглеждането през деветнайсети век, който е реагирал повече на потребностите на децата. Нещата са се влошили, преди още веднъж да се подобрят. И обратът още веднъж се е преобърнал: 50-те години носят прегрупиране, при което даже на съществени правила още веднъж се е гледало с съмнение.

Днес думата „ приемливост “ има друго значение: тя не отбелязва хуманно отношение или подготвеност да бъде кърмено бебето, когато е гладно; значи изнежване на децата, което по формулировка е нездравословно. (Интересно е, че смисълът на „ изнежвам “ също се е трансформирал. Някога е означавал „ отнасям се нежно “, а през днешния ден – „ глезя “.) Днес толерантното образование се схваща от необятната общност и от психолозите, занимаващи се с развиването, като такова, при което рядко се слагат условия и граници и децата са свободни да вършат горе-долу каквото си желаят.

А дали някой откривател се е опитал да направи количествена оценка на родителите, които биха могли да бъдат избрани като свръхтолерантни в този смисъл? Повечето хора, които приказват за зараза от свръхтолерантно образование, просто позволяват, че това е правилно, че всички го знаят и по тази причина няма потребност изказванието да се обосновава. Усилията ми да открия данни – като прерових и учебни, и известни бази данни, а също по този начин пращах запитвания до водещи специалисти в региона – не доведоха до безусловно нищо. Принуден съм да заключа, че никой няма концепция какъв брой на брой родители може да бъдат считани за свръхтолерантни, какъв брой доста са разчитащите на санкции и какъв брой са просто дружелюбни към потребностите на децата си, без да са нито свръхтолерантни, нито наказващи. (Тенденцията да се пропуща тази трета опция сама по-себе си е тревожна и трайна.) Накратко, няма безусловно никакви доказателства в поддръжка на изказванието, че свръхтолерантността е преобладаващият жанр на образование на децата от страна на родителите в нашата просвета, нито даже, че е изключително публикуван.